История

В далечното минало

Проучвания в района на село Вировско не са правени. За миналото на този край може да се съди само по случайно намерени предмети и монети при обработката на земята.

Още в най-дълбока древност, на три км северно от селото, на едно голямо пространство около изворите Вълкан, Чешмата и Чутурата е обитавал първобитният човек. Там, главно по Витлешката могила и Чешменското равнище, са намерени каменни чукове и брадви, каменни мотики и парчета от примитивно изработени глинени съдове, които се пазили в музейната сбирка на училището. По тези материали съдим, че първобитните хора са обитавали този край през каменно-медната и бронзовата епоха (IV - II хилядолетие преди н. е.).

Най-древното население, което през бронзовата и желязната епоха населявало източната част на Балканския полуостров, били траките. Те се делели на много племена. Племенните названия на всички траки говорят недвусмислено за техните индоевропейски етническо-езикови корени. "Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи", пише Херодот. Траките създали висока култура, която оказала силно влияние върху развитието на южните славяни, заселили Мизия, Тракия и Македония. Към V век преди н. е. около изворите Чешмата и Чутурата се образувало богато тракийско селище. И сега могат да се открият на повърхността на земята доста Останки от камъни и тухли, отломъци от цигли (тегули), глинени съдове в сив и червен цвят, глинени тежести за вертикален тъкачен стан и прешлени за вретена, кръгли хромели от ръчни домашни мелници и други. Особено впечатление прави една бронзова украса от тракийска колесница. Тя представлява изкусно изработен орел, чието разперено крило е било използувано за приковане върху дървената част на колесницата. Намерените в това селище повече от 200 броя сребърни монети от времето на македонския цар Филип II (IV в. пр. н. е.) говорят за нараснало вече имуществено разслоение и оживени икономически връзки.3 Монетите намерил Георги Коцов Панагюреца през май 1925 г. на около 100 м южно от извора Чешмата. Той отишъл да оре местото (нивата) си по северния склон на Могилата и. се натъкнал на гърне с монети, които за година-две разпродал на златари-бижутери.

Близо до Чешмата жителите на тракийското селище издигнали богато благоустрен храм на бог Митра (бог на слънцето). Останките от храма днес са почти заличени, а голяма част от каменните блокове на стените му са употребени при градежа на църквата във Вировско.

В развалините на това тракийско светилище е намерена интересна каменна плоча. На лицевата й страна релефно е изобразен бог Митра с типичната фригийска шапка, с къс хитон и развята назад хламида. Той е коленичил върху гърба на жертвен бик. с лявата си ръка държи ноздрите на животното, а с дясната забива нож в гърдите му. От двете страни на бога стоят двама дадофори. Левият е вдигнал високо над главата си запалена факла, а десният - опашката на бика.

Този интересен паметник на античното скулптурно изкуство сега се пази в сбирките на Окръжния исторически музей в гр. Враца.

При изораване на селището (дворно място), закупено от Мариновци, Тодор Панайотов Кунин намерил плочата през 1940 г. Как е попаднала в селото, не се знае. Той я предал на Иван Георгиев Христов и Илия Митов Цеков - ученици във Врачанската мъжка гимназия. Те съобщили за плочата на своя учител Д. Бучински и чрез него тя била предадена в музея.

Голямото икономическо и стратегическо значение на Балканския полуостров било от рано оценено от римлядите. Те водели непрекъснато борби за неговото покоряване. След едновековни опустошителни войни в 46 г. от н. е. римляните завладели целия полуостров: Покоряването на Балканите било истинска катастрофа за траките, за тяхната самобитна оригинална култура, за езика им. След многобройни кръвопролития битки сълротивата им била сломена.5 Тракийското селище в местността Чешмата продължило съществуванието си и през късноримската епоха (1-У в. от н. е.). За това свидетелствуват както намерените тук римски императорски монети, така и глинени съдове, характерни за това време, а също и железни върхове за копия и oстрели.6 В стария кладенец Чешмата водата е идвала по калени тръби (кюнци) с червен цвят. Пред кладенеца е имало оригинално каменно коритце. През 1954 г. oтази вода бе отведена малко по-надолу, където бе направена чешма с два сопа и корита за водопой на добитъка. Водата тече постоянно.

През м. септември 1979 г. западно от извора Чешмата в местността Турска поляна бе открито голямо монетно съкровище. Археолозите от Окръжния исторически музей във Враца - Сп. Машов и Б. Николов, намериха 552 сребърни римски императорски монети, сечени откъм края на II до средата на III век.7 По това време през землището на Вировско е минавал важен римски път (по средата на днешна Северна България) от Марцианопол (гр. Девня) през Никополис ад Иструм (с. Никюп - Великотърновско) и Мелта (Ловеч) за Монтана. Вероятно този път е мина- вал и през тракийското селище в местността Чешмата. В подкрепа на това предположение е и писаното от Сп. Машов в "История на град Враца" - с. 68: "Врачанското поле било пресечено и от пътя Ескос (Гиген) - Чомаковци - Монтана, който минавал през Голямо Пещене."

След варварските нашествия и особено след идването на славяните на Балканския полуостров през VI и VII в. положението на траките в пределите на Византийската империя станало незавидно. Вероятно тракийското и римско селище в местността Чешмата е започнало да запада, а по-късно е престанало да съществува.

Славяните принадлежат към групата иидоевропейски народи. Те (част от южните славяни) заедно с дошлите откъм североизток прабългари начело с Аспарух образували българската държава. Победите на Аспаруховата войска южно от Стара планина принудили Византия да подпише мирен договор и да признае новосъздадената славянобългарска държава през 681 г. Още от самото начало днешният Врачански край бил включен в пределите на България. Заселилите се в него славяни (едно от седемте славянски племена) взели участие в борбите срещу Византия. В тези борби средновековна Вратица (дн. гр. Враца) изиграла важна роля вече като славянска крепост чак до падането си през 1003 г. под византийска власт.

По времето на Втората българска държава, при царуването на Иван Асен II (1218- 1241 г.), във Вратица процъфтявали златарството и грънчарството, градът се разраснал като един от големите търговско-занаятчийски центрове на държавата.

При наследниците на Иван Асен II (втората половина на XIII в.) за България отново настъпили тежки дни. Започнали вътрешни междуособици, съпътствувани от външни нашествия. А времето след потушаването на селското въстание на Ивайло било време на най-голяма феодална разпокъсаност на страната. По всяка вероятност именно през този период на смут и несигурност във Врачанския край е възникнало ново селище. Както ще изясним по-нататък, към края на Втората българска държава се появило село с име Вировско, североизточно от средновековна Вратица.

В продължение на цял век съдбата на Вратица била свързана с династията на Шишмановци, а през последните две десетилетия (преди османското нашествие) - и с борбата между двамата последни царе от династията.

Тези борби при съществуващата феодална разпокъсаност на България подпомогнали завоевателите и след падането на Търново (1393 г.) и Видинското царство (1396 г.) започнало петвековното османско иго.

Османско иго

Съществува и друго предание: дядо Иончо от с. Радовене. Врачанско, дошъл с многобройната си челяд и добитък по тия места и заселил Вировско. Това станало преди около 300 години. Из селата в поречието на Искър а се носели тревожни слухове за предстоящи бунтове в този краб. Било в навечерието на Чипровското въстание - края на XVII вик. Стреснали се хората и само мислели за предстоящите събития. Уплашил се и дядо Иончо, заможен ie.skrk и решrл да тръгне на север да търси места, където не е стъпвал човешки крак. Пресичайки гъстата гора, той я хората му попаднали по тези места - места с извори и чисти вирове по малка река. Харесали преселниците мястото и решили тук да се заселят окончателно. Те поставили началото на днешното Вировско. И до днес съществува местност в землището на селото, наречена Йончева поляна.

В последно време обаче писмени сведения от преве дени турски документи свидетелствуват за друго. Според тях покрай обикновеното население във Врачанския край е имало население с по-различен статут - със специални задължения, т. н. войнуци. Както е известно те са били задължени да се явяват поименно и да служат по шест месеца в султанските обори, да пасат султанските коне и да участвуват в помощните корпуси на армията. В замяна получавали свободен от данъци поземлен дял, т. е. бащина (имоти, ниви, лозя, хармани, зеленчукови градини), и били освободени от цяла група държавни данъци, т. нар. "извънредни". Турските регистри от XVI и XVIII век съдържат поименни списъци на войнуците от селата във Врачанския край. Макар и от по-късен период, тези данни подсказват, че институцията е възникнала след османското завладяване на района.3 В тези списъци наред с имената на войнуци от близките села (Цаконица, Кален, Каменно поле, Горна и Долна Бешовица, Баница, Габаре и др.) са записани имена на войнуци и от с. Вировско.

В регистър за войнуди с дата 12-21. I. 1548 г. фигурира името Стано, син на Станимир от с. Вировско.4 В друг регистър, датиран към втората половина на XVI век, са записани войнуци и ямаци: Иван, син на Драган, Денко, син на Станимир, Новачин, син на Иван. В регистъра на войнуците от първата половина на XVIII в. четем следните имена: Стоян, син на Иван, Батулин, син на Радул, Стоян, син на Найде, Стойо, син на Милко, Стойо, син на Сене, Неделко, син на Петко, и други от село Вировска (Вировшка), т. е. село Вировско.

В турските документи Вировско фигурира с днешното си име. Това подсказва, че то е доста старо село и е съществувало непрекъснато по време на робството. Фактът, че Вировско и други села наоколо са войнушки, свидетелствува, че тези села са заварени от завоевателите със старите им български имена отпреди падането на България под османско иго. Началото на Вировско трябва да търсим по времето на Втората българска държава. Следователно селото има непрекъснат живот на едно и също място повече от 600 години.

Името на Вировско произхожда от думата вир. Първите заселници заели равнинната част покрай реката, по която в миналото имало вирове. Още се помнят Кънчов вир, Манчовия вир, Ямбула и други. Дори всред селото, встрани от речното корито, през вървите две десетилетия на нашия век е имало голяма локва, където пастирчетата пладнували биволите си.

Стопански промени в Османската империя. По време на робството Вировско е било малко селце, чиито жители се занимавали със земеделие и скотовъдство. По данни от първото преброяване на населението в Княжество България след Освобождението (31. XII. 1880 г.) проф. Константин Иречек съобщава за българи-мохамедани само в 4 села на Врачанско: Буковец, Джурилово, Тлачене и Комарево. Турци не са се заселвали във Вировско и околните села. Независимо от това животът на хората е бил тежък при робските условия. Вировско, както казахме, е давало войнуци на империята. Но при настъпилите изменения в османската феодална система (XVI-XVIII век) войнуците, подобно на другите специални категории население, започнали да губят някои привилегии и били изравнени по задължения с другото население. Военно-ленната система се разлагала. Появили се местни първенци (аяни) с голяма власт, под чието покровителство най-различни грабители влошили още повече и без това тежкото положение на поробения народ. Според данни от един официален регистрационен документ от 1715 г. османската власт отменила войнушкия статут с произтичащите от него данъчни облекчения на войнуците от редица села във Врачанско и обложила тях и бащините им с данъците на обикновеното население. По време на това преобразувание в регистъра е отбелязано изменението в статута на следния брой бащини: в с. Камено поле - 27, а в с.Горна Бешовица - 60, в с. Долна Бешовица - 24, в с. Калев са вписани около 15 души войнуци, без данни за бащините, в с. Вировско - 24 бащини и др.

Към средата на XVIII век новите стопански промени дали отражение и върху икономиката на гр. Враца. Появили се търговци и лихвари, каквито били Тошо Ценов и чичо му. В един опис от 1789 г. се вижда, че те имали стоки в много села на Врачанско. В този опис е посочено, че във Вировско са имали стоки за 99 гроша. Синът на Тошо - Димитраки Хаджитошев, предприемчив врачански търговец, поддържал свои постоянни агенти по селата, чрез които събирал повече стоки. Между посредниците от много села се споменава и поп Илия от Вировско - качалото на XIX век.

В края на XVIII и началото на XIX век анархията в Османската империя се проявила особено остро в северозападните български земи, включително и във Врачанския край. Тук безнаказано вилнеели войнуци, кърджалии и многобройни други разбойнически групи. От всичко това в продължение на повече от десетилетие страдало най-вече българското население. Във Врачанско са се водели сражения между войските на видинския владетел Осман Пазвантоглу и тези на султана.

Някои врачански български първенци през онези години се обогатявали, като ограбвали най-безскрупулно своите сънародници, възползувайки се от службите си в помощ на турската администрация. Като представители на българите при разпределянето на данъците, ангариите и другите държавни тегоби, те не пропущали възможността "да заделят" част от постъпленията за себе си, да наложат по-големи тегоби от тези, които властта искала.

Последвали оплаквания срещу местните чорбаджии. Споменава се изложение, което носи само български подписи, на представители на всички занаяти в града, а също и на старейшините на много села. Подписали са се представители на селата Боденец, Брусен, Вировско, Лесура, Бъркачево, Тлачене, Баница, Бяла Слатина, Криводол, Громошин, Ракево, Лиляче, Власатица, Краводер, Бреница и други, което показва колко широк обхват е придобило движението срещу чорбаджиите през 1833 г.

Вировско доста е патило от чорбаджийската фамилия Мариновци. Братята Дило и Цено Маринови се сприятелили с представители на властта и започнали да наемат от тях събирането на юшура - данък в натура, който поробените народи плащали на Османската империя. Така те имали по-голяма възможност да изнудват селяните и повече да ги ограбват. Вировчени решили да се оплачат от тях и изпратили няколко души до каймакамина във Враца, но той не им обърнал внимание. На връщане, след като минали р. Скът, вляво от пътя те положили началото на каменна грамада и проклели Мариновци. По-късно тези чорбаджии се изселили във Враца.

Отслабването на централната власт в края на XVI в. и тежкото положение на народа довели до сблъсъци със завоевателите. Българският народ, обезправен и подтиснат, успял да съхрани националното си самосъзнание и да го развие през светлата епоха в нашата история - Възраждането. Първоначално се повела борба за просвета и църковна независимост, а по-късно - и въоръжена борба за политическо освобождение.

След Кримската война, към 1864 г.12, на поляната югозападно от Вировско, където сега е дворът на ТКЗС-то, се заселили черкези. Те били малко - 35 къщи и 83 жители, а българите в селото наброявали 85 къщи и 433 жители. Селяните от Вировско по това време притежавали много добитък - говеда, биволи, овце, кози, свине и други на брой 3099.13 Преди образуването на стопанството поляната се наричала Керкезкото селище, а кладенецът, на който хората от селото ходели някога за вода - Керкезина.

Черкезите живеели много бедно. Малко познавали земеделието и никак занаятите. Краденето на добитък и обирите по пътищата били тяхната главна печалба. При кражбите тези кавказки гости хвърляли око главно на конете и пчелните кошери. Черкезите, живели около 13 години край Вировско, по време на освободителната Руско-турска война се изселили в Турция.

Освобождение

Борбата за освобождението на България продължила организирано. Връх на тази борба Станало Априлското въстание от 1876 г., жестоко потушено от поробителите. Опитът да се разреши по мирен начин българският въпрос завършил неуспешно и се стигнало до Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.

Войната започнала победоносно за Русия. На 26 октомври 1877 г. генерал Николай Степанович Леонов (донски казак по произход) организирал настъпление то към гр. Враца. Били формирани два отряда в с. Махалата, Плевенско. По направление към Враца те се движели: левият през селата Чомаковци, Камено поле, Горна Кремена и Върбешница, а десният - през селата Чомаковци, Габаре, Мраморен. През целия ден на 27 октомври двата отряда, освобождавайки по своя път селата, привечер се установили за нощуване съответно: левият в с. Върбешница ,а десният - в с. Мраморен.

На 27 октомври (н. ст. 9 ноември) 1877 година русите освободили Вировско. С голяма радост жителите на селото посрещнали освободителите и свободата. На другия ден - 28 октомври, Враца била освободена и в 15,30 часа в града влязъл с щаба си генерал Леонов.

След превземането на Плевен (декември 1877 г.) руската армия успешно преминала Стара планина и навлязла в Южна България. За кратко време. Османската империя била принудена да капитулира. България била освободена на 3 март 1878 г. и започва свободното си развитие.

Днешното население на с. Вировско е предимно местно. Помнят се малък брой преселници, дошли от балканските селища - Влашко село (днес с. Царевец), Долна Бешовица, Караш, Радовене, Синьо бърдо и Тодоричене, за да търсят по-добър живот. Това е станало главно през XIX век. Но Вировско е дало повече изселници към полето в селата Алтимир, Бяла Слатина, Галово, Добролево, Соколаре и други. Посочените по-долу изселвания са станали през първите десетилетия след Освобождението, но са продължили и в по-ново време.

Ще изброим наличните родове (фамилии) в селото при Освобождението. Според направените проучвания при срещи със стари хора се установява следното:

1. Вълчовци - дошли от с. Караш. От тях има изселници в с. Добролево. Там им казват Дараците.

    2. Денчовци - дошли от с. Радовене.

    3. Карамелците - от с. Караш. От тях има изселници в с. Галово - Кънчо Дилов и Цветко Петров Карамелски.

    4. Ковачите. Предполага се, че първите хора от тази фамилия са дошли откъм Искърския край. Те били майстори-ковачи. Най-напред тук дошли дядо Янчо и тримата му сина: Христо, Иван и Коло. По-късно Христо повикал и своя шурей Минчо. Така родът им се разраснал и днес те наброяват 12 къщи. В продължение на половин век след Освобождението от османско иго повечето от ковачите били майстори-железари. Всеки имал малка работилница, наричана видня. Обикновено уговорката между майсторите и техните клиенти - селяните, била следната: клиентът през цялата година можел да ходи при майстора да му работи, или както се казвало някога - "да му чукне нещо": гривна за стягане, огрибка за копралята (дълъг прът, използуван при оране с добитък), да му наточи секирата и ралника, да изостри търнокопа и др. Есенно време майсторът получавал в натура царевица или жито. За по-едрите работи селяните заплащали с пари. По-късно тези отношения отмрели и семействата на Ковачите започнали да се занимават със земеделие. Обработвали земята на по-богатите селяни на изполица, т. е. поделяли произведеното на две със собственика на земята или пък вземали под наем парцели от общината. Днес всички те работят в кооперативното стопанство. Мнозина от тях (мъжете) още в първите години на века станали музиканти. Днес голям брой от състава на вировската музика е от фамилията Ковачите.

    5. Игнатовци - от с. Синьо бърдо. От тях има изселници в с. Махалата (дн. гр. Пелово), Плевенско - двама братя.

    6. Сириняците - от с. Долна Бешовица.

    7. Цоловци - от с. Тодоричене, Ловешко. Към Цоловпи спадат и Стефановци.

    А) Преселници от планинските селища - главно на Врачански окръг:

    1. Аврамовци. Към тях спадат и Сиракови - всичко осем къщи.

    2. Андреевцн (Масларете).

    3. Атанасоввд. От тях Георги Христов Цеков се изселил в гр. Бяла Слатина, а Цеко Георгиев Цеков - във Враца.

    4. Баджовци. От тях има изселници в гр. Бяла Слатина.

    5. Босковци.

    6. Василчовци.

    7. Васковци.

    8. Влашкоселците. Взет е Иван (на три години) от с. Влашко село и е отгледан от баба Цона от Вировско. След като се оженил, създал рода Влашкоселците.

    9. Вълчиновци. Били 6 души братя. Двама от тях (Ангел и Марин Вълчинови) останали във Вировско, двама отишли да живеят в Бяла Слатина, а другите двама - в Кнежа.

    10. Гайдарците (Якимовци) - 8 къщи.

    11. Геловци.

    12. Гендинци.

    13. Големкьови.

    14. Данчовци - голям род (16 къщи). От тях братята Иван и Христо Пенкови се изселили в София.

    15. Илиевци (Дисовци, Шишкови). От Илиевци има изселници в Соколаре (Илиевци) и Бяла Слатина. Изселилите се от Дисовци в с. Галово ги наричат Бошняците.

    16. Коловци - 11 къщи. От тях семейството на' Иван Коцов Манчов се изселило в с. Махалата, Плевенско.

    17. Конярцнте.

    18. Котаците. От тях има двама братя изселници в Алтимир. На едното семейство там също казват Котаците, а на другото - Поповци.

    19. Кошовци (Печеняците, Тренджовите и Лаковци). От Кошовци девет семейства са се изселили в Галово.- Сега вече са 30 къщи.

    20. Кръскьовци.

    21. Къчовци. От тях има изселили се в с. Голямо Пещене и Тлачене.

    22. Лакърдиите.

    23. Манчови.

    24. Маньовци.

    25. Мариновци. От тази фамилия днес по мъжка линия има само едно семейство - семейството на Мито Ценов Маринов.

    26. Мачовци (Патаринковци). Тази фамилия е голяма - 19 къщи. Поп Макавей е имал син - Тошко Макавеев, а по-сетне и внук - поп Никола. Казвали са му Мачовския поп. От Мачовци има изселили се в селата Комарево и Тлачене.

    27. Неделкьовци. От тях има изселници в Галово.

    28. Неновци. От тях има изселници в Галово и Бяла Слатина.

    29. Нешковци (Лаловите и Маринкинци).

    30. Никовци. От този стар род днес има само две жъщи - Никола Тошев Коцов и семейството на Йонка, по мъж Димитрова Ценова (покойница), а Петко Цветков Никовски се е изселил в гр. София.

    31. Нинкинци.

    32. Паздерковци. От тях днес има само две семейства - братята Мило и Димитър Иванови Милеви. Днес ги наричат Меньови.

    33. Пеновци. От тази фамилия във Вировско е останал само Иван Стоянов, който се оженва на "женин дом" (на къща) за дъщерята на Атанас Илиев и създава семейство.

    34. Петрушкинци. Към тази фамилия спадат Мраморенците и потомството на Герго Начков. Ходил Найден Гергов за известно време в Мраморен - бил селски говедар. Той имал двама сина - Мило и Иван, които се върнали във Вировско и тъй като дошли от Мраморен, ги нарекли Мраморенците. Днес Петрушкинци наброяват 12 къщи.

    35. Поповци. От тях поп е бил бащата на Мило Попов. Днес те са 8 къщи.

    36. Първинци.

    37. Сертчовци - 9 къщи. Името им идва от серт човек, сертлия.

    38. Симеоновци (Микинци, Лилинди, Моновци, Гложарете, Жоковци). Те са от стара я ло-стоящем най-голямата фамилия в селото. Всички заедно наброяват 22 къщи. От Симеоновци има изселили се в Бяла Слатина и Кнежа, а от Жоковци - Кръстьо Лишов се е изселил в Бяла Слатина.

    39. Турчиньовци.

    40. Умарците (Амовци, Вълчавоввте, Петко, Цветко и Христо Неделкьови) - 15 кът.

    41. Цанцовци (Марковци).

    42. Чулаците.

    43. Щърковци. По време на вършитба (харман) -Иван Найденов си счупил дървената лопата за събиране на житото. Имало време и той веднага тръгнал за Враца да си купи лопата. Понеже бързал и се върнал .до вечерта, появила се шегата - прелетял до града като щърк и оттам дошло името на фамилията му -Щърковци.

    1. Шопите. През 1906 година братята Стоимен и Тончо Златеви дошли по този край от с. Долна Ръжана, Босилеградско. Първият от тях се установил на работа като бозаджия в с. Вировско, а Тончо отишъл в съседното село Буковец. Стоимен Златев се оженил и останал завинаги във Вировско. Създаденият от него род наричат Шопите.

    2. Драшанците. Петър Ватов дошъл от Драшан н се оженил за вировченка. Семейството му наричат Драшанците.

    Б) Местни родове:

    След Освобождението:

    1. Бекировци. Днес има техни потомци в с. Попица и гр. Враца.

    2. Вълкинци. От тази фамилия е бил прочутият гайдар Йото Тодоров - слепия.

    3. Къновци. От тях има двама братя, които живеят в гр. Враца.

    4. Мърчовци. От тях има едно семейство в София.

    5. Рогачете - изселили се в с. Соколаре. Там също днес им казват Рогачете.

    В) Изчезнали родове:

    През първите две - три десетилетия на нашия век във Вировско са се омъжили жени от далечни градове: Златица, Панагюрище, Русе и Троян. По това време в селото са живеели многолюдни семейства (с по 7-9 деца), като тези на Иван Гергов, Коцо Манчов, Цоло Серчов, Петър Кръстев и други. Характерна особеност в речта на по-възрастните е да говорят за техните синове и дъщери, без да назовават имената им: Ивановите на Гергова, Коцовите на Манчова, Цоловите на Серчова и т. н.

След освобождението

от османско иго българският народ е трябвало да се бори против решенията на Берлинския конгрес, разпокъсал Санстефанска България. Тази борба завършила с победа на 6 септември 1885 г., когато било провъзгласено съединението на Княжество България и Източна Румелия. Но наскоро започнала Сръбско-българската война. С изключителен ентусиазъм и за кратко време нашата млада армия разгромила Сърбия. В тази война от Вировско е загинал Цоло Милов Мачовски.

Икономическо развитие и бит. При Освобождението Вировско е имало 125 къщи. За периода 1880-1987 населението в селото е било следното: Години на преброяване Брой на жителите
1880 ........ 897
1887 ........ 903
1892 ........ 932
1900 ........ 1017
1905 ........ 1069
1910 ........ 1202
1920 ........ 1371
1926 ........ 1496
1934 ........ 1655
1946 ........ 1721
1956 ........ 1423
1965 ........ 1300
1975 ........ 959
1987 ........ 603

И след Освобождението Вировско сн оставало бедно селце. Неговите жители дълго време не могли да почувствуват промяна в положението си. Те продължили да се занимават главно със земеделие, и то при най-примитивни условия. Земята била разпокъсана на много парчета. Всяко домакинство се стремяло да притежава чифт добитък (обикновено крави), вола, рало, а по-късно и плуг, за да обработва притежаваната земя. Тогавашните малки къщи с дървена одри (легла), най-прости печки (кюмбета), грубо домоткано облекло, цървули от свинска кожа, оскъдна храна, по много хора в една стая - всичко това ясно характеризирало положението на хората по онова време. Децата ходели на училище бедно облечени, с вехти дрешки и обути с цървули. Недохранването било постоянен спътник на много от тях. При голяма кал по улиците през есента и рано напролет по-големите ученици използували "кокили", с които отивали до училището. И днес стари хора разказват спомени за живота си като ратаи (измекяри) при забогатели селяни.

През 1907 г. за пръв път във Вировско се появили плугове, закупени чрез кооперацията. С тях селяните по-добре обработвали земята си. За 7-8 години плуговете почти напълно изместили ралото и малко били стопаните, които по време на Първата световна война орели земята си с рало. Засявали главно пшеница и царевица. С мотика, сърп и коса окопавали царевицата, жънели пшеницата и косели ливадите. Най-трудният период в земеделската работа била жътвата и вършитбата. Земеделците-стопани от ранна сутрин до късна вечер превивали гръб и жънели нивите. Когато настанела жътва, всеки работоспособен член от семейството намирал своето място в общата работа. Женатадомакхня пешком носела торбата с хляба, ушатката с чорбата, обикновено водела дете, а понякога носела в люлка на гърба си и друго. Отивала да жъне. Там, под дървото на сянка, тя му връзвала люлката, а детето от време на време проплаквало и я принуждавало да остави сърпа и да го нагледа. При лятната мараня пот капела от челата на жетварите. В такъв зноен ден, на 10 юли 1931 г., край снопа на нивата намерил смъртта си и Илия Иванов Вълчинков, подобно на Елин Пелиновата героиня от разказа ."По жътва" Пенка. Илия завършил сиромашкия си живот на 45 години.

След жетвата настъпвало време за вършитба. Първоначално вършеенето на снопите пшеница ставало на ток (харман) с добитък, а житото отвявали "на вятър", както в днешно време жените отвяват боба. По-късно се появили веялки за отделяне на зърното от плявата.

В селото по онова време работели Манчовата, Сириняшката, Атанасовската, Аврамовската и други воденици (караджейки), които мелели царевица и жито. След войните вировчени ходели на воденица да мелят царевично брашно главно по Искъра (край Мездра, Брусен и по-надолу). В тези воденици мелели едновременно до осем воденични камъка. По-късно и по селата построили модерни мелници.

През лятото на 1911 г. във Вировско се появила вършачка, докарана от с. Тлачене. Пръв вировченинът Тошо Коцов Никовски закупил вършачка с локомобил и вършитбата ставала на така наречената "линия" извън селото. За гориво се използувала сламата. Стопаните прекарвали снопите от нивите си с коли с дълги ритли. Тук, на линията, те правели снопите на купни, така че между тях да има място за вършачката. Преместването на батозата и локомобила ставало с по 2-3 чифта добитък. Вършачката работила само през лятото на 1912 г. След войните, през 1920 г., група ортаци от селото купили вършачка също с локомобил и оттогава хората вършеели само с вършачка. През 1927 г. били закупени още две - с мотори с газ. Вършитбата ставала по дворовете на хората. Придвижването на батозата и мотора, който работел с течно гориво, ставало все още с добитък. Едва през 1934 и 1935 година се появили две вършачки-самоходки, придвижвани по дворовете с трактори. Тежък и вреден прах засипвал работниците-харманджии. Произведеното жито (при тогавашните ниски доходи) селяните продавали на пазара в Мездра или Червен бряг, за да посрещнат своите нужди, а в къщи оставяли по малко, колкото да смелят за "добри дни". Някои вировчени ходели към с. Галово и други села в равнината да берат царевицата на богати стопани. Работели по цяла седмица, за да могат да си набавят повече царевица. Те ядели редовно царевичен хляб (просеник). Печели го в тава, отгоре на печката, засипан с жар. Лятно време го слагали в подница или направо на огнището, похлупен с връшник и върху него - жарава. Макар и по-рядко, но си правели и качамак от царевично брашно. Дори в къщи си имали качамачено котле за бъркане на качамак.

По-добра била храната на селяните през първите два месеца на годината. На 7 януари - Коледа (Рождество Христово), колели нарочно угоявано прасе. Черковниците от селото правели това след връщане от църква. Там те ходели да приемат "причастие" след дългите пости, през които не ядели блажно. Дойдела ли Коледа, вече можели да ядат и месо. Понеже имало какво да се готви, през тези месеци по-богато празнували имени дни, правели сватби и се веселели. По това време имало и вино. Но не всички селяни имали възможност да хранят и колят прасе. За тях, а и за останалите, след като привършело месото, бобът и зелето били основната храна. Ядели още и постна чорба, понякога лютика, лук, чушки, пълнени с боб, порядко - яйца или пилешка чорба и други. Баница правели срещу Нова година (тогава Василовден - 14 януари), в която някои слагали и пара. Този обичай е свързан с поверието, че който намери в парчето баница парата, ще бъде късметлия през цялата година. По-добро ядене имало и на "месни" и "сирни" заговезни. Във Вировско казвали "заговенки". Оттогава започвали дългите пости (40 дни) - подготовка за посрещане на Великден. По-заможните селяни имали мляко и сирене. Вода за пиене селяните вадели от герани. и кладенци. Понякога тя била мътна, в къщи я чакали да се утаи и след това я използували за пиене.

От времето на робството до края на Първата световна война къщите в селото били правени от дърво и; плет, измазани с глина. Тези паянтови сгради били покривани с каменни плочи или с керемиди. Местни хора по лъката над селото правели с калъпи керемиди. Наричали ги керемидчии. Само стопанските постройки били покривани със слама или царевичак. След войните мнозина от селото започнали да изработват големи; тухли (с калъп по 4 броя) и да подменят "плетениците" с къщи от сурови тухли (кирпич) по еднакъв план - две стаи н между тях "къщи" (оджак) с огнище и: широк комин. Тези къщи имали отпред и висок около метър езлик, ограден с тухли. Рядко селяните правели малки тухли. Изпичали ги със слама и през 20-те години започнали да строят къщи с печени тухли. Някои от тях били двуетажни: на Велчо Митков, Цеко Тодоров Карамелски, Панайот Ангелов и други. През 1926 г. за пръв път се появила преса за направа на малки тухли. Ръчното производство постепенно спряло. Ганчо Ценов и Иван Вълков Чулашки били известни като" собственици на преси за тухли. По това време Ганчо Ценов купил първия велосипед в селото и бил обект на внимание с новото си превозно средство. След него и учителят Никола П. Йоловски използувал велосипед за придвижване до съседното село Върбица, където ходел на работа. Образувани били и групи от тухлари, които изпълнявали поръчки на хора от Вировско, а работели и в съседните села.

Успоредно с производството на тухли се появили и цигларници. По-заможните селяни се блазнели от бързи и големи печалби. Първата цигларница започнала работа през 1921 г. Наричали я "лостовата". В нея - производството на цигли било ръчно. След това, през 1924 г., заработила Сириняшката, а през 1928 г. задочнала да работи и Аврамовската цигларница. В последните две имало известна механизация. Сириняшката цигларница била на манеж (използували конска тяга), а Аврамовската била моторна. В цигларниците работели не само младежи от Вировско, а и от съседните села. Собствениците на цигларниците намирали евтина работна ръка и експлоатирали работниците. В статия за експлоатацията в една от цигларниците на Вировско, Н. Ненчев пише: "Не искаме да би гоим, а ребрата да ви броим."Тежкият и ниско платен труд, униженията, които търпели от страна на чорбаджиите, формирали по-високото им класово съзнание.

Производството на цигли във Вировско спряло към 1936 г. главно поради липса на гориво.

През 1925 г. Йордан Ангелов, Коцо Андров, Пено oНинов и Христо П. Денчовски построили мелница във Вировско. Тя произвеждала хубаво брашно, но работила малко време. След повече от година, поради несъгласие между притежателите, престанала да работи.

Освен това през 1931 г. у Велчо Митков заработил дарак за вълна, който бил на манеж. Работил до 1938 година.

Още по време на османското ито, а и дълго след Освобождението, селяните се обличали с дрехи от домашен шаяк, на който казвали димйи. На домашни станове (наричани смокове) жените тъчели димии, а след това ги давали на идващи отдалече (най-често от Вършец) тепавичари за тепане и боядисване. Щом минел през тепавицата, платът бил готов за шиене на дрехи. Жените тъчели и дебел шаяк за ушиване на дрехи без ръкави - аби. Във Вировско им казват "опанджаци". Тъчели още вълненици, престилки, платяо. Вълнениците и престилките тъчели на памучна основа с вълнен вътък. Мъжете обличали джамадан, елече и потури с голямо дъно и тесни крачоли, които закопчавали с телени копчета, а на главата си слагали калпак. Жените носели вълненик и престилка, обточени с кадифе, чоха и лъскаво по края. Някои жени нашивали по престилките пари. Обличали се .и със сукмани, поли и джубета от димии и сукно. Забраждали се с шамлии. Обикновено хората се обували с цървули. Малко били тези, които носели обуща. Чак след войните младежите започнали да се обличат с купешки дрехи от шевиот и да си купуват обувки.

Хората шиели дрехите си при терзии, а само някои шиели на ръка за свои нужди. Първият шивач в селото бил Цеко Тодоров Карамелски. Той се снабдил с шевна машина, отворил шивачница и имал чираци. Игнат Хр. Сираков шиел потури и опанджаци. След войните шивачи станали Кръстьо Иванов Пещенски, Тошо Томов, Никола Игнатов, Георги Конов и други. В последно време добър майстор-шивач е Георги Николов Игнатов.

Първият обущар в селото бил Георги Баджовски. През 30-те и 40-те години този занаят практикували Петър К. Чулашки и Христо Цветков Големкьов.

Имало и дърводелци, които правели дограма за сградите на хората. Първият и добър майстор бил Панайот Ангелов Вълчиновски, работил по време и главно след войните. Дърводелци са били Тодор Цветков Илиевски и Вълко Тодоров Моновски. В последно време майстори-дърводелци бяха Петър Митов и Вълко Бачов, но поради напреднала възраст престанаха да работят.

Търговията в селото някога вървяла слабо. Стари хора си спомнят, че са слушали за кръчмари още преди Освобождението, че имало Рогашки хан на братята Тано и Тодор, а по-късно и Пеновски хан - на Цеко от Пеновци. След Освобождението кръчмари са били Панайот Христов, Цоно Лилов, Иван Кънов и Тошо А. Шишков. От тях Иван Кънов бил не само кръчмар, а и бакалин. През 90-те години на миналия век, след като забогатял, той започнал да търгува~тг е добитък. Имал ратаи, които вършели цялата домашна работа. През 1910 г. Иван Кънов построил хотел на три етажа във Враца.

След войните освен Цоно Лилов и То- шо Шишков, които продължили търговията, кръчмар станал и Тодор Цонов. По онова време бакали били Христо Вълков Поповски, братята Иван и Христо Г. Поповски, а след тях - Цветко Христов Поповски и Тодор П. Кунин. До края на войните стока на бакалите се карала от гр. Оряхово. Селяни, които имали по-яки добичета, обикновено откарвали надолу към полето по малко дърва или зърнени храни, а от Оряхово купували главно сол и газ и малко железария. Други упражнявали кираджилък с цел да припечелят пари. Бавели се по пътищата с дни и нощи. Те прекарвали стоки от Оряхово на търговци. във Враца срещу заплащане - на кирия. След войните бакалите във Вировско се снабдявали със стока предимно от Мездра и Червен бряг.

Някои от по-старите кръчмари и бакали използували бедните малоимотни селяни като ратаи - да им работят земята на изполица, давали им парични заеми с голяма лихва, купували от тях земи на безценица и ставали още по-богати.

Във връзка с религиозните вярвания иа селяните в продължение на повече от две десетилетия (докъм 1942 г.) съществувала традиция: всяка година на З юни - празника на "Св. Константин и Едой" (Костадиновден), да се прави оброк близо до извора Вълкан край лозята. На този ден черковниците от Вировско организирали селяните за посещението на оброка. Особено ревностни грижи полагали Атанас Гелов и Иван Д. Македонеца. Отначало идвали малко хора, но по-късно години наред се събирали по над 100 души. През 1935 г. инициаторите на оброка докарали от Чутората голям камък с вдълбан в него кръст. Закопали камъка близо до Вълкан и дядо Атанас Гелов насадил наоколо тополи. След като се съберели хората на Костадиновден, попът светел вода, ръсел с нея присъстващите и се изказвали пожелания - бог да дава редовно дъжд през'лятото, да запази от градушка лозята и да се роди повече грозде. На оброка при Вълкан два пъти е присъствувал и свещеникът на с. Тлачене. Една година, също от Тлачене, е дошъл да пее църковен хор, воден от учителя Дано Михов. С това се придала поголяма тържественост на оброка.

Оброкът завършвал с общ обяд. Имало добро ядене- традиционната чорба от овче месо, и пиене. Хората сядали на групи по земята и се хранели. Към 2-3 часа следобед се разотивали, някои минавали да си видят лозята и се прибирали в селото. И досега при извора Вълкан стои оброчният камък и до него единствената останала топола.

Към 1930 година група селяни, чиито лозя били източно от днешното шосе Вировско - Тлачене, решили да направят оброк в деня на "Св. Троица" при извора Чешмата. Организатори били Ненко Дилчов и Христо Симеонов. Те агитирали хората да дойдат на оброка, за да запази бог от природни бедствия и, тесните лозя, а не само лозята над Вълкан. На този оброк се събирали по-малко хора (30-40 души). Той също завършвал с общ обяд. До извора Чешмата оброк е правен само четири-пет години.

На 28 август - празника на "Св. Богородица", жените, които имали починал близък преди по-малко от година, отивали с блюда (хлябове), сварено жито, грозде, резени червени дини в двора на църквата и правели трапеза. След църковната служба възрастни хора и деца минавали покрай трапезата и те им давали от всичко по малко за "бог да прости". Помежду си жените също си разменяли от донесеното за помена с вярата, че ще се намери и за умрелите.

Помнят се и някои обичаи от миналото. На 6 януари, в навечерието на Коледа, момчета на групи ходели да коледуват. С дълги тояги те чукали в шиник с кулени (мамули) и произнасяли: "Шиле, пиле, Коледо, толеки бабини гръсти." Давали им кравайчета от тесто за хляб. Стопанките благославяли коледарите - кога пораснат, да станат добри хора и добри работници.

На 13 януари през деня в много къщи се донасяли от полето дрянови пръчки и клончета с пъпки. Срещу Василовден, след вечеря, членовете на семейството се събирали около напалената печка и върху нея слагали дрянови пъпки. Поставянето им се придружавало със съответното наричане. По разпукването на пъпките върху печката младите гадаела бъдещетц си. След това си лягали. Девойките си мислели каквото са им предвещали дряновите пъпки, а момчетата заспивали с мисълта, че трябва да стават рано. На сутринта те ходели на групи да сурвакат. Още по тъмно мяукали като котки из улиците на селото. Влизали в домовете на хората и с дрянова пръчка сурвакали всеки член на семейството. Сурвакането придружавали с думите: "Сурва година, весела година, живо-здраво до предна година." Стопаните били доволни от тези посещения, защото вярвали, че сурвакането им носи здраве. Те давали на момчетата пари и парчета свинско месо. Сурвакането се е запазило и до днес, но на Нова година. На 1 януари, след съмване, децата ходят да сурвакат само най-близки роднини и съседи. На 19 януари - Йордановден, наричан от народа Водици, момиче от семейството измивало на близкия кладенец домашната, икона, връщало се и я оставяло на дръвника в двора. Там родителите "хвърляли пари" на иконата (за момичето) и после я внасяли в стаята. На следващия ден (Ивановден), рано сутринта, членовете на семейството излизали пред къщата, за да се измият с прясна студена вода. Тогава децата ги заливали с вода по врата и възрастните леко подскачали, обърнати на изток, за здраве.

През първия ден на пролетта (22 март) момичета и млади булки разнасяли пармаци (хляб с елипсовидна форма) по домовете на близките си. В посетените домове пък им давали техни пармаци и пари. По случай Лазаровден малките момичета с кошнички посещавали свои роднини и съседи и получавали хляб във форма на кукли и яйца. За Великден жените боядисвали обикновено червени яйца, които раздавали на децата, а те се чукали с яйцата, за да видят кое е по-здраво. На Гергьовден (6 май) във всяка къща колели агне. От набрано цвете (гергьовка) младите изплитали венец, който слагали на врата на агнето. При запалена свещ стопанинът на къщата го колел и с кръвта му бележел децата по лицето на пет места - за здраве. Привечер по-набожните селяни занасяли опечените агнета в двора на църквата. Там ги нареждали и чакали попа. Попът идвал да чете и кади, но и вземал от всяко агне по една плешка, дясното ухо, крак и по една лъжица от пълнежа (дроболина). След това хората си'отивали в къщи и ядели прекалените агнета'.' И До днес във Вировско колят агне на 6 май. На Гергьовден - Деня на овчаря, е съборът на селото.

Вировско се слави със своята духова музика. Още в края на османското иго и особено в първите години след Освобождението в селото имало даровити гайдари - Ангел Гайдарски ,Манчо Йотов, Велчо Маньовски, Йото Тодоров - слепият, Неко Литков и други. Но един от тях бил ненадминат - Йото слепият. Той ослепял от едра шарка още като пеленаче. Тъй като бил негоден за друга работа, започнал да се учи да свири на гайда и кавал и достигнал висока класа. Застанал най-често на Неновския брег, той свирел в унес, с отправен невиждащ поглед към селския мегдан. В празник свирел под дебелата сянка на четирите вековни бряста в северния край на обширното хороигрище. По-късно изкуството на гайдарите продължили други вировчени, които през 1907 г. образували прочутата вировска музика. Първи нейни основатели били: Вачо Вълков - кларнет (водач на музиката), Коцо Вълков - флигорна, Христо Атанасов - кларнет, Вачо Атанасов - флигорна, Ячо В. Гайдарски - тромбон, и Иван Лалов Топчийски - тупанджия. След известно време към тях се присъединили н други музиканти:Нено Минчов - кларнет. Мито Ценов - басфлигорна, и Никола Янчов и Христо Минчов - флигорна. По време на Първата световна война тези музиканти били на фронта, а в селото се формирала музика от по-млади хора начело с Петър Йотов Ковашки. След войната се образували две музики с водачи Никола Янчов и Христо Минчов. През 1932 година се създава и трета група музиканти начело с Цветко Динов Илиев. След няколко години групата се разпаднала. Дълго време начело на двете музики били флигорнистите Никола Петров Йотов (Коци) и Павел Иванов Павлов (Пани). На хора и сватби в миналото, а в ново време на веселби по различни поводи, на тържества и сватби е свирела и свири вировската музика.

Весело е в селото, когато има сватба. Музиката свири ръченица, а младежи и девойки играят пред нея. Играят и възрастни хора, близки на младоженците. Ръченица се играе при довеждането и изпращането на кръсника (кума), при посрещането на "момините" (роднините на булката), при раздаването на даровете и т. н. Към 4 часа следобед също с ръченица музиката отвежда сватбарите от дома на младоженеца до центъра на селото" и там веселието продължава до късно вечерта. На сватбата идват много хора от селото - млади и стари. И днес от редица селища на Врачанско търсят вировската музика да ги весели.

Във Вировско е имало и добри певици на народни песни, като Тота Илиевска, Кана Тошева, а след войните- Пеша Тошева, братовчедките Стана Георгиева и Надежда Христова, Мита и Надежда П. Кръстеви и Марица Николова. Хубаво пеели и сестрите Гена и Иванка Ненови.