История След освобождението
| Основно меню | |||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|
|
| Брояч |
|---|
|
|
| След освобождението |
|
|
|
|
от османско иго българският народ е трябвало да се бори против решенията на Берлинския конгрес, разпокъсал Санстефанска България. Тази борба завършила с победа на 6 септември 1885 г., когато било провъзгласено съединението на Княжество България и Източна Румелия. Но наскоро започнала Сръбско-българската война. С изключителен ентусиазъм и за кратко време нашата млада армия разгромила Сърбия. В тази война ... от османско иго българският народ е трябвало да се бори против решенията на Берлинския конгрес, разпокъсал Санстефанска България. Тази борба завършила с победа на 6 септември 1885 г., когато било провъзгласено съединението на Княжество България и Източна Румелия. Но наскоро започнала Сръбско-българската война. С изключителен ентусиазъм и за кратко време нашата млада армия разгромила Сърбия. В тази война от Вировско е загинал Цоло Милов Мачовски. Икономическо развитие и бит. При Освобождението Вировско е имало 125 къщи. За периода 1880-1987 населението в селото е било следното: Години на преброяване Брой на жителите И след Освобождението Вировско сн оставало бедно селце. Неговите жители дълго време не могли да почувствуват промяна в положението си. Те продължили да се занимават главно със земеделие, и то при най-примитивни условия. Земята била разпокъсана на много парчета. Всяко домакинство се стремяло да притежава чифт добитък (обикновено крави), вола, рало, а по-късно и плуг, за да обработва притежаваната земя. Тогавашните малки къщи с дървена одри (легла), най-прости печки (кюмбета), грубо домоткано облекло, цървули от свинска кожа, оскъдна храна, по много хора в една стая - всичко това ясно характеризирало положението на хората по онова време. Децата ходели на училище бедно облечени, с вехти дрешки и обути с цървули. Недохранването било постоянен спътник на много от тях. При голяма кал по улиците през есента и рано напролет по-големите ученици използували "кокили", с които отивали до училището. И днес стари хора разказват спомени за живота си като ратаи (измекяри) при забогатели селяни. През 1907 г. за пръв път във Вировско се появили плугове, закупени чрез кооперацията. С тях селяните по-добре обработвали земята си. За 7-8 години плуговете почти напълно изместили ралото и малко били стопаните, които по време на Първата световна война орели земята си с рало. Засявали главно пшеница и царевица. С мотика, сърп и коса окопавали царевицата, жънели пшеницата и косели ливадите. Най-трудният период в земеделската работа била жътвата и вършитбата. Земеделците-стопани от ранна сутрин до късна вечер превивали гръб и жънели нивите. Когато настанела жътва, всеки работоспособен член от семейството намирал своето място в общата работа. Женатадомакхня пешком носела торбата с хляба, ушатката с чорбата, обикновено водела дете, а понякога носела в люлка на гърба си и друго. Отивала да жъне. Там, под дървото на сянка, тя му връзвала люлката, а детето от време на време проплаквало и я принуждавало да остави сърпа и да го нагледа. При лятната мараня пот капела от челата на жетварите. В такъв зноен ден, на 10 юли 1931 г., край снопа на нивата намерил смъртта си и Илия Иванов Вълчинков, подобно на Елин Пелиновата героиня от разказа ."По жътва" Пенка. Илия завършил сиромашкия си живот на 45 години. След жетвата настъпвало време за вършитба. Първоначално вършеенето на снопите пшеница ставало на ток (харман) с добитък, а житото отвявали "на вятър", както в днешно време жените отвяват боба. По-късно се появили веялки за отделяне на зърното от плявата. В селото по онова време работели Манчовата, Сириняшката, Атанасовската, Аврамовската и други воденици (караджейки), които мелели царевица и жито. След войните вировчени ходели на воденица да мелят царевично брашно главно по Искъра (край Мездра, Брусен и по-надолу). В тези воденици мелели едновременно до осем воденични камъка. По-късно и по селата построили модерни мелници. През лятото на 1911 г. във Вировско се появила вършачка, докарана от с. Тлачене. Пръв вировченинът Тошо Коцов Никовски закупил вършачка с локомобил и вършитбата ставала на така наречената "линия" извън селото. За гориво се използувала сламата. Стопаните прекарвали снопите от нивите си с коли с дълги ритли. Тук, на линията, те правели снопите на купни, така че между тях да има място за вършачката. Преместването на батозата и локомобила ставало с по 2-3 чифта добитък. Вършачката работила само през лятото на 1912 г. След войните, през 1920 г., група ортаци от селото купили вършачка също с локомобил и оттогава хората вършеели само с вършачка. През 1927 г. били закупени още две - с мотори с газ. Вършитбата ставала по дворовете на хората. Придвижването на батозата и мотора, който работел с течно гориво, ставало все още с добитък. Едва през 1934 и 1935 година се появили две вършачки-самоходки, придвижвани по дворовете с трактори. Тежък и вреден прах засипвал работниците-харманджии. Произведеното жито (при тогавашните ниски доходи) селяните продавали на пазара в Мездра или Червен бряг, за да посрещнат своите нужди, а в къщи оставяли по малко, колкото да смелят за "добри дни". Някои вировчени ходели към с. Галово и други села в равнината да берат царевицата на богати стопани. Работели по цяла седмица, за да могат да си набавят повече царевица. Те ядели редовно царевичен хляб (просеник). Печели го в тава, отгоре на печката, засипан с жар. Лятно време го слагали в подница или направо на огнището, похлупен с връшник и върху него - жарава. Макар и по-рядко, но си правели и качамак от царевично брашно. Дори в къщи си имали качамачено котле за бъркане на качамак. По-добра била храната на селяните през първите два месеца на годината. На 7 януари - Коледа (Рождество Христово), колели нарочно угоявано прасе. Черковниците от селото правели това след връщане от църква. Там те ходели да приемат "причастие" след дългите пости, през които не ядели блажно. Дойдела ли Коледа, вече можели да ядат и месо. Понеже имало какво да се готви, през тези месеци по-богато празнували имени дни, правели сватби и се веселели. По това време имало и вино. Но не всички селяни имали възможност да хранят и колят прасе. За тях, а и за останалите, след като привършело месото, бобът и зелето били основната храна. Ядели още и постна чорба, понякога лютика, лук, чушки, пълнени с боб, порядко - яйца или пилешка чорба и други. Баница правели срещу Нова година (тогава Василовден - 14 януари), в която някои слагали и пара. Този обичай е свързан с поверието, че който намери в парчето баница парата, ще бъде късметлия през цялата година. По-добро ядене имало и на "месни" и "сирни" заговезни. Във Вировско казвали "заговенки". Оттогава започвали дългите пости (40 дни) - подготовка за посрещане на Великден. По-заможните селяни имали мляко и сирене. Вода за пиене селяните вадели от герани. и кладенци. Понякога тя била мътна, в къщи я чакали да се утаи и след това я използували за пиене. От времето на робството до края на Първата световна война къщите в селото били правени от дърво и; плет, измазани с глина. Тези паянтови сгради били покривани с каменни плочи или с керемиди. Местни хора по лъката над селото правели с калъпи керемиди. Наричали ги керемидчии. Само стопанските постройки били покривани със слама или царевичак. След войните мнозина от селото започнали да изработват големи; тухли (с калъп по 4 броя) и да подменят "плетениците" с къщи от сурови тухли (кирпич) по еднакъв план - две стаи н между тях "къщи" (оджак) с огнище и: широк комин. Тези къщи имали отпред и висок около метър езлик, ограден с тухли. Рядко селяните правели малки тухли. Изпичали ги със слама и през 20-те години започнали да строят къщи с печени тухли. Някои от тях били двуетажни: на Велчо Митков, Цеко Тодоров Карамелски, Панайот Ангелов и други. През 1926 г. за пръв път се появила преса за направа на малки тухли. Ръчното производство постепенно спряло. Ганчо Ценов и Иван Вълков Чулашки били известни като" собственици на преси за тухли. По това време Ганчо Ценов купил първия велосипед в селото и бил обект на внимание с новото си превозно средство. След него и учителят Никола П. Йоловски използувал велосипед за придвижване до съседното село Върбица, където ходел на работа. Образувани били и групи от тухлари, които изпълнявали поръчки на хора от Вировско, а работели и в съседните села. Успоредно с производството на тухли се появили и цигларници. По-заможните селяни се блазнели от бързи и големи печалби. Първата цигларница започнала работа през 1921 г. Наричали я "лостовата". В нея - производството на цигли било ръчно. След това, през 1924 г., заработила Сириняшката, а през 1928 г. задочнала да работи и Аврамовската цигларница. В последните две имало известна механизация. Сириняшката цигларница била на манеж (използували конска тяга), а Аврамовската била моторна. В цигларниците работели не само младежи от Вировско, а и от съседните села. Собствениците на цигларниците намирали евтина работна ръка и експлоатирали работниците. В статия за експлоатацията в една от цигларниците на Вировско, Н. Ненчев пише: "Не искаме да би гоим, а ребрата да ви броим."Тежкият и ниско платен труд, униженията, които търпели от страна на чорбаджиите, формирали по-високото им класово съзнание. Производството на цигли във Вировско спряло към 1936 г. главно поради липса на гориво. През 1925 г. Йордан Ангелов, Коцо Андров, Пено oНинов и Христо П. Денчовски построили мелница във Вировско. Тя произвеждала хубаво брашно, но работила малко време. След повече от година, поради несъгласие между притежателите, престанала да работи. Освен това през 1931 г. у Велчо Митков заработил дарак за вълна, който бил на манеж. Работил до 1938 година. Още по време на османското ито, а и дълго след Освобождението, селяните се обличали с дрехи от домашен шаяк, на който казвали димйи. На домашни станове (наричани смокове) жените тъчели димии, а след това ги давали на идващи отдалече (най-често от Вършец) тепавичари за тепане и боядисване. Щом минел през тепавицата, платът бил готов за шиене на дрехи. Жените тъчели и дебел шаяк за ушиване на дрехи без ръкави - аби. Във Вировско им казват "опанджаци". Тъчели още вълненици, престилки, платяо. Вълнениците и престилките тъчели на памучна основа с вълнен вътък. Мъжете обличали джамадан, елече и потури с голямо дъно и тесни крачоли, които закопчавали с телени копчета, а на главата си слагали калпак. Жените носели вълненик и престилка, обточени с кадифе, чоха и лъскаво по края. Някои жени нашивали по престилките пари. Обличали се .и със сукмани, поли и джубета от димии и сукно. Забраждали се с шамлии. Обикновено хората се обували с цървули. Малко били тези, които носели обуща. Чак след войните младежите започнали да се обличат с купешки дрехи от шевиот и да си купуват обувки. Хората шиели дрехите си при терзии, а само някои шиели на ръка за свои нужди. Първият шивач в селото бил Цеко Тодоров Карамелски. Той се снабдил с шевна машина, отворил шивачница и имал чираци. Игнат Хр. Сираков шиел потури и опанджаци. След войните шивачи станали Кръстьо Иванов Пещенски, Тошо Томов, Никола Игнатов, Георги Конов и други. В последно време добър майстор-шивач е Георги Николов Игнатов. Първият обущар в селото бил Георги Баджовски. През 30-те и 40-те години този занаят практикували Петър К. Чулашки и Христо Цветков Големкьов. Имало и дърводелци, които правели дограма за сградите на хората. Първият и добър майстор бил Панайот Ангелов Вълчиновски, работил по време и главно след войните. Дърводелци са били Тодор Цветков Илиевски и Вълко Тодоров Моновски. В последно време майстори-дърводелци бяха Петър Митов и Вълко Бачов, но поради напреднала възраст престанаха да работят. Търговията в селото някога вървяла слабо. Стари хора си спомнят, че са слушали за кръчмари още преди Освобождението, че имало Рогашки хан на братята Тано и Тодор, а по-късно и Пеновски хан - на Цеко от Пеновци. След Освобождението кръчмари са били Панайот Христов, Цоно Лилов, Иван Кънов и Тошо А. Шишков. От тях Иван Кънов бил не само кръчмар, а и бакалин. През 90-те години на миналия век, след като забогатял, той започнал да търгува~тг е добитък. Имал ратаи, които вършели цялата домашна работа. През 1910 г. Иван Кънов построил хотел на три етажа във Враца. След войните освен Цоно Лилов и То- шо Шишков, които продължили търговията, кръчмар станал и Тодор Цонов. По онова време бакали били Христо Вълков Поповски, братята Иван и Христо Г. Поповски, а след тях - Цветко Христов Поповски и Тодор П. Кунин. До края на войните стока на бакалите се карала от гр. Оряхово. Селяни, които имали по-яки добичета, обикновено откарвали надолу към полето по малко дърва или зърнени храни, а от Оряхово купували главно сол и газ и малко железария. Други упражнявали кираджилък с цел да припечелят пари. Бавели се по пътищата с дни и нощи. Те прекарвали стоки от Оряхово на търговци. във Враца срещу заплащане - на кирия. След войните бакалите във Вировско се снабдявали със стока предимно от Мездра и Червен бряг. Някои от по-старите кръчмари и бакали използували бедните малоимотни селяни като ратаи - да им работят земята на изполица, давали им парични заеми с голяма лихва, купували от тях земи на безценица и ставали още по-богати. Във връзка с религиозните вярвания иа селяните в продължение на повече от две десетилетия (докъм 1942 г.) съществувала традиция: всяка година на З юни - празника на "Св. Константин и Едой" (Костадиновден), да се прави оброк близо до извора Вълкан край лозята. На този ден черковниците от Вировско организирали селяните за посещението на оброка. Особено ревностни грижи полагали Атанас Гелов и Иван Д. Македонеца. Отначало идвали малко хора, но по-късно години наред се събирали по над 100 души. През 1935 г. инициаторите на оброка докарали от Чутората голям камък с вдълбан в него кръст. Закопали камъка близо до Вълкан и дядо Атанас Гелов насадил наоколо тополи. След като се съберели хората на Костадиновден, попът светел вода, ръсел с нея присъстващите и се изказвали пожелания - бог да дава редовно дъжд през'лятото, да запази от градушка лозята и да се роди повече грозде. На оброка при Вълкан два пъти е присъствувал и свещеникът на с. Тлачене. Една година, също от Тлачене, е дошъл да пее църковен хор, воден от учителя Дано Михов. С това се придала поголяма тържественост на оброка. Оброкът завършвал с общ обяд. Имало добро ядене- традиционната чорба от овче месо, и пиене. Хората сядали на групи по земята и се хранели. Към 2-3 часа следобед се разотивали, някои минавали да си видят лозята и се прибирали в селото. И досега при извора Вълкан стои оброчният камък и до него единствената останала топола. Към 1930 година група селяни, чиито лозя били източно от днешното шосе Вировско - Тлачене, решили да направят оброк в деня на "Св. Троица" при извора Чешмата. Организатори били Ненко Дилчов и Христо Симеонов. Те агитирали хората да дойдат на оброка, за да запази бог от природни бедствия и, тесните лозя, а не само лозята над Вълкан. На този оброк се събирали по-малко хора (30-40 души). Той също завършвал с общ обяд. До извора Чешмата оброк е правен само четири-пет години. На 28 август - празника на "Св. Богородица", жените, които имали починал близък преди по-малко от година, отивали с блюда (хлябове), сварено жито, грозде, резени червени дини в двора на църквата и правели трапеза. След църковната служба възрастни хора и деца минавали покрай трапезата и те им давали от всичко по малко за "бог да прости". Помежду си жените също си разменяли от донесеното за помена с вярата, че ще се намери и за умрелите. Помнят се и някои обичаи от миналото. На 6 януари, в навечерието на Коледа, момчета на групи ходели да коледуват. С дълги тояги те чукали в шиник с кулени (мамули) и произнасяли: "Шиле, пиле, Коледо, толеки бабини гръсти." Давали им кравайчета от тесто за хляб. Стопанките благославяли коледарите - кога пораснат, да станат добри хора и добри работници. На 13 януари през деня в много къщи се донасяли от полето дрянови пръчки и клончета с пъпки. Срещу Василовден, след вечеря, членовете на семейството се събирали около напалената печка и върху нея слагали дрянови пъпки. Поставянето им се придружавало със съответното наричане. По разпукването на пъпките върху печката младите гадаела бъдещетц си. След това си лягали. Девойките си мислели каквото са им предвещали дряновите пъпки, а момчетата заспивали с мисълта, че трябва да стават рано. На сутринта те ходели на групи да сурвакат. Още по тъмно мяукали като котки из улиците на селото. Влизали в домовете на хората и с дрянова пръчка сурвакали всеки член на семейството. Сурвакането придружавали с думите: "Сурва година, весела година, живо-здраво до предна година." Стопаните били доволни от тези посещения, защото вярвали, че сурвакането им носи здраве. Те давали на момчетата пари и парчета свинско месо. Сурвакането се е запазило и до днес, но на Нова година. На 1 януари, след съмване, децата ходят да сурвакат само най-близки роднини и съседи. На 19 януари - Йордановден, наричан от народа Водици, момиче от семейството измивало на близкия кладенец домашната, икона, връщало се и я оставяло на дръвника в двора. Там родителите "хвърляли пари" на иконата (за момичето) и после я внасяли в стаята. На следващия ден (Ивановден), рано сутринта, членовете на семейството излизали пред къщата, за да се измият с прясна студена вода. Тогава децата ги заливали с вода по врата и възрастните леко подскачали, обърнати на изток, за здраве. През първия ден на пролетта (22 март) момичета и млади булки разнасяли пармаци (хляб с елипсовидна форма) по домовете на близките си. В посетените домове пък им давали техни пармаци и пари. По случай Лазаровден малките момичета с кошнички посещавали свои роднини и съседи и получавали хляб във форма на кукли и яйца. За Великден жените боядисвали обикновено червени яйца, които раздавали на децата, а те се чукали с яйцата, за да видят кое е по-здраво. На Гергьовден (6 май) във всяка къща колели агне. От набрано цвете (гергьовка) младите изплитали венец, който слагали на врата на агнето. При запалена свещ стопанинът на къщата го колел и с кръвта му бележел децата по лицето на пет места - за здраве. Привечер по-набожните селяни занасяли опечените агнета в двора на църквата. Там ги нареждали и чакали попа. Попът идвал да чете и кади, но и вземал от всяко агне по една плешка, дясното ухо, крак и по една лъжица от пълнежа (дроболина). След това хората си'отивали в къщи и ядели прекалените агнета'.' И До днес във Вировско колят агне на 6 май. На Гергьовден - Деня на овчаря, е съборът на селото. Вировско се слави със своята духова музика. Още в края на османското иго и особено в първите години след Освобождението в селото имало даровити гайдари - Ангел Гайдарски ,Манчо Йотов, Велчо Маньовски, Йото Тодоров - слепият, Неко Литков и други. Но един от тях бил ненадминат - Йото слепият. Той ослепял от едра шарка още като пеленаче. Тъй като бил негоден за друга работа, започнал да се учи да свири на гайда и кавал и достигнал висока класа. Застанал най-често на Неновския брег, той свирел в унес, с отправен невиждащ поглед към селския мегдан. В празник свирел под дебелата сянка на четирите вековни бряста в северния край на обширното хороигрище. По-късно изкуството на гайдарите продължили други вировчени, които през 1907 г. образували прочутата вировска музика. Първи нейни основатели били: Вачо Вълков - кларнет (водач на музиката), Коцо Вълков - флигорна, Христо Атанасов - кларнет, Вачо Атанасов - флигорна, Ячо В. Гайдарски - тромбон, и Иван Лалов Топчийски - тупанджия. След известно време към тях се присъединили н други музиканти:Нено Минчов - кларнет. Мито Ценов - басфлигорна, и Никола Янчов и Христо Минчов - флигорна. По време на Първата световна война тези музиканти били на фронта, а в селото се формирала музика от по-млади хора начело с Петър Йотов Ковашки. След войната се образували две музики с водачи Никола Янчов и Христо Минчов. През 1932 година се създава и трета група музиканти начело с Цветко Динов Илиев. След няколко години групата се разпаднала. Дълго време начело на двете музики били флигорнистите Никола Петров Йотов (Коци) и Павел Иванов Павлов (Пани). На хора и сватби в миналото, а в ново време на веселби по различни поводи, на тържества и сватби е свирела и свири вировската музика. Весело е в селото, когато има сватба. Музиката свири ръченица, а младежи и девойки играят пред нея. Играят и възрастни хора, близки на младоженците. Ръченица се играе при довеждането и изпращането на кръсника (кума), при посрещането на "момините" (роднините на булката), при раздаването на даровете и т. н. Към 4 часа следобед също с ръченица музиката отвежда сватбарите от дома на младоженеца до центъра на селото" и там веселието продължава до късно вечерта. На сватбата идват много хора от селото - млади и стари. И днес от редица селища на Врачанско търсят вировската музика да ги весели. Във Вировско е имало и добри певици на народни песни, като Тота Илиевска, Кана Тошева, а след войните- Пеша Тошева, братовчедките Стана Георгиева и Надежда Христова, Мита и Надежда П. Кръстеви и Марица Николова. Хубаво пеели и сестрите Гена и Иванка Ненови. |
| < Prev |
|---|
© http://virovsko.net-bg.info Designed by Siteground